Томас Карлайл е казал, че „Историята на света не е нищо друго освен биография на великите личности“. В средата на XIX в. шотландският философ е предизвикал съвременниците си със своята теория, че заобикалящият ни свят е плод на идеите, решенията, творбите и характерите на хората, които са имали влияние в обществото. Това не са само политиците и владетелите, но също така хората на перото, религиозните водачи и предприемачите.
Някои личности са оказали глобално влияние върху икономиката и бизнес отношенията, докато други са оставили траен отпечатък върху националната си история. В поредица от текстове ще ви запознаем с предприемчивите хора, които благодарение на своите идеи и действия са изиграли водеща роля в икономиката и историята на своята държава.
В рамките на една година, в периода 1998-1999 г. престижното списание Тайм прави класация на стоте най-влиятелни личности на ХХ в. Хората, оформили столетието, бяха разделени на следните категории: лидери и революционери, художници и изпълнители, строители и титани, учени и мислители и герои и икони. Челно място зае Албърт Айнщайн, чийто принос към века се смята за най-значим. Според съставителите на списъка ХХ в. ще бъде запомнен именно с бума на науката и технологиите.
Макар и съставена от видни журналисти и историци, като всяка друга класация и тази буди противоречия. В редиците й липсват имена като Елвис Пресли, Пабло Пикасо и Индира Ганди. Въпреки критиката са включени личности като Хитлер и Ленин, които наистина оказват голямо влияние върху света, но липсват други диктатори като Сталин, например. Сред всички сто влиятелни имена има само десет жени и само един дизайнер. Честта да представлява модата на ХХ в. има неповторимата Коко Шанел. Първата световна война (1914-1918) скъсява полите на жените, а мадмоазел Шанел ги превръща в стилна и сексапилна част от дамското облекло.
Първите модни дизайнери се появяват още през XVIII в., но тяхната слава е ограничена в рамките на двореца и сред средите на аристокрацията. Едни от пионерите са тези, които обслужват френския двор като Франсоа Леклер и Мари Мадлен Дюшат. Първият моден дизайнер, който се радва на по-голямо международно признание и търсене е Роуз Бертин, която облича кралица Мария Антоанета. Въпреки това едва в средата на XIX в. се появяват дизайнерите, в съвременния смисъл на думата, които утвърждават свои марки, имат по-широк спектър клиенти и създават ясно отличими модни творения.
Първи е англичанинът Чарлз Фредерик Уорт. Той се смята за „бащата“ на висшата мода. Сред известните му клиенти са принцеса Сиси, актрисата Сара Бернар и императрицата на Франция Евгения де Монтихо. ХХ в. приветства разрастването на модния сектор с имена като Валентино, Диор, Прада, Оскар де ла Рента, Пиер Карден, Ив Сен Лоран, Вера Уанг. В средата на века дори се създават критерии, които не само дефинират дизайнерите, които се считат за представители на „висшата мода“, но и създават усещане за класа, неповторимост и лукс.
Един от дизайнерите, който поема по стъпките на Уорт, е Коко Шанел. Нейната история е като приказка. Започва в бедност и мизерия и достига до разкош и живот в петзвездния хотел Риц. В продължение на близо шест десетилетия Шанел властва над парижката висша мода. До нейната поява дамите са сдържали дъха си под натиска на корсетите и са се губили сред слоеве фусти. Шанел променя това и въвежда своя женствен стил, в който доминира малката черна рокля, костюма, дамските панталони и чантите с дръжка. Както по-късно се изказва Диор: „С черен пуловер и десет реда перли, тя направи революция в модата“.
Габриел Боньор Шанел е родена на 19 август 1883 г. в градчето Сомюр, разположено на левия бряг на р. Лоара. Баща й – Албер е амбулантен търговец и свободолюбива душа. Майка й – Жан Дювал работи като перачка. Габриел е второто от пет деца и към момента на раждането й родителите й още нямат сключен брак. Самите документи около появата й на бял свят са противоречиви и съдържат технически грешки, тъй като никой не отива да запише появата на малкото момиченце. След раждането на второто им дете, Албер и Жан най-после сключват брак. По време на съвместният им живот те се радват на три момиченца – Антоанет, Габриел и Юлия и на две момчета – Алфонс и Лусиен.
За ранният живот на Габриел не се знае почти нищо. Самата тя отблъсква всякакви опити на журналисти и биографи да изкопчат повече подробности. Обикновено махва с ръка и казва, че не е имало нищо интересно. Когато споделя дори малкото оскъдна информация, обикновено я разкрасява и смесва действителност и измислица. Живеели са много бедно, а Габриел е била крайно нещастна. Когато си спомня за майка си, Шанел обикновено го прави със съжаление, отбелязвайки, че е провалила живота си за мъжа, когото обича. Когато е на 12 години, Жан умира от туберкулоза.
В този тежък за семейството момент баща й, Албер, ги изоставя. Двете момчета са изпратени да работят за едно семейство. Трите момичета са отпратени в сиропиталище в Обазин. От време на време те са приютявани и при лелите си, които са се отнасяли изключително студено към тях. В разкрасените си спомени понякога Габриел описва как баща й не ги е изоставил, а просто а заминал да търси късмета си в Америка. При други случаи тя се идентифицира с него и с желанието му за свобода, оправдавайки постъпката му с прекалено крехката му възраст и убеждението, че тя би постъпила по абсолютно същия начин. Като цяло първите 18 години от живота й преминават без уюта на семейната среда и без особена любов и топлота.
От нещастието на младостта си, Габриел печели едно нещо и това е, че докато е в манастира тя усвоява първите си уроци по ръкоделие и шиене. Впоследствие именно те довеждат до коренна промяна на живота й и до превръщането й в модна икона. Когато навършва 18 години, Габриел напуска манастира и заминава за Париж. Първоначално работи като продавачка в магазин, а след това и като кабаретна певица в кафене „Ротондата“, където често се отбиват кавалерийски офицери. По време на кратката си музикална кариера тя приема сценичното име – „Коко“, взето от една от песните, които обичала да изпълнява – “Qui Qu’a Vu Coco?” („Кой видя, Коко?“).
По това време започват и аферите й с различни богати мъже. Сред тях се отличават имената на милионерите-плейбои Етиен Балсан и Артър „Бой“ Капел. Скоро Коко заживява заедно с Балсан в неговото шато и той я глези с бижута, рокли, приеми и луксозен начин на живот. Любовта на живота й обаче е неговият добър приятел – англичанинът Артър Капел. Той я запознава с теологията и литературата. Двамата стават любовници и заживяват заедно в Париж. За него тя казва, че означава всичко за нея: „той беше моят баща, моят брат, моето семейство“.
Връзката им е романтична, но бурна, тъй като той се радва на значително внимание от дамите. Докато са заедно Капел й изневерява многократно, но тя твърди, че това не я безпокои. Връзката им продължава 9 години, дори по времето, когато той се жени. Всичко приключва със смъртта му в автомобилна катастрофа през 1919 г. Загубата на любимия е един от най-тежките моменти в живота на Коко. Години по-късно тя отбелязва, че „Със загубата на Капел, изгубих всичко“. Макар след това тя да има множество връзки, включително и с жени, тя никога не се омъжва и пред никой друг не признава, че изпитва толкова силни чувства.
Макар да е се радва на мъжкото внимание и на богати любовници, Коко винаги предпочита да е самостоятелна и сама да изкарва прехраната си. Нейната страст към модата, започва с изработването на шапки. Първоначално тя ги изработва в парижкия апартамент на Балсан и първите й клиенти са другите му любовници. През 1910 г. тя придобива лиценз за майстор на шапки и с финансовата подкрепа както на Балсан, така и на Капел отваря първия си бутик на улица Камбон, в Париж. Поради високите наеми, три години по-късно й се налага да премести бизнеса си в град Довил. По това време тя няма правото да шие дрехи, тъй като не притежава подобен лиценз. Находчивата Коко намира решение като започва да изработва дрехи от жарсе, плат, който дотогава се използва основно за направата на мъжко бельо и дрехи за бедните.
От самото начало на кариерата на Шанел до нея е по-малката й сестра Антоанет, чието име фигурира в списъка на първите й служители. Двете са много сплотени до края на Първата световна война, когато Антоанет се жени за канадски летец и заминава с него. Няколко месеца след сватбата младата булка бяга от съпруга си и заживява в Буенос Айрес Двете сестри не се виждат никога повече.. Коко надживява и двете си сестри. Антоанет умира от испански грип, а по-голямата – Юлия се самоубива, след като научава, че съпругът й си има любовница. Макар Коко да не е близка с по-голямата си сестра, след смъртта й, тя приютява 6-годишният й син – Андре и го отглежда като свое дете. Негов кръстник става Капел. Коко така и няма собствени деца.
Макар в личен план животът на Коко да е изпълнен със сълзи, бизнесът й жъне успех след успех. Това, което започва като бутик с шапки и няколко пуловера от жарсе, прераства в мини модна империя. В края на 20-те години тя вече има модна къща, лаборатория за парфюми, шивашко ателие и магазин за бижута. За нея работят над 2000 служители. Методът й на работа е уникален. Тя не рисува скици, а хвърля съответното парче плат върху даден манекен, след което крои дрехата, според модела. Стилът, който въвежда е едновременно практичен и елегантен. Тя създава дамски спортни костюми, ризи-туники и прилепнали бански костюми.
Въпреки че измисля дамския панталон, Коко вярва, че жената изглежда по-добре в пола или рокля. Желанието й да има по-практична дамска чанта води до нововъведението – презрамки. Вдъхновение за тях, Коко черпи от военните чанти. Така започва носенето на чанта на рамо, а логото й е анаграма от първите букви на името на дизайнерката. Дори смъртта на голямата й любов – Капел, има отражение върху творчеството й. Тя започва да експериментира с черния цвят и го превръща в модерен. От него идва и идеята за „малка черна рокля“. Кройката й е права, до коляното, с тесни ръкави, до китките и е изработена от креп. Популярността на тази дреха с годините се превръща в своеобразен моден култ. Както казва Коко: „Една жена трябва да е две неща: стилна и приказна.“
Един от любовниците й – Великият херцог Димитрий Павлович, освен, че обогатява модния й асортимент с мотиви от руския фолклор, я запознава с известния майстор на парфюми – Ърнест Бокс. Съвместната им работа ражда известния и до днес аромат – Шанел №5. Дотогава парфюмите са извличани от моно аромат, но Шанел прави нова революция представяйки ухание, което е смес от няколко съставки, едната от които е жасмин. Коко е вярвала, че числото 5 й носи късмет и затова дава това име на новия аромат. По принцип тя представя своите колекции на петия ден от петия месец на годината. И до днес се смята, че това е един от най-добрите парфюми в света.
Отново през 20-те години Коко започва дългата си афера с херцога на Уестминстър – Хю Гросвенър. Именно той я запознава с английската аристокрация и със самият Чърчил. Известният министър-председател е силно впечатлен от нея и я счита за една от най-силните и интелигентни жени, които е срещал. Втората световна война (1939-1945) заварва Коко на върха на славата й. Въпреки че затваря бутиците си, тя не напуска френската столица.
Периодът на войната е черното петно в биографията на Шанел. През целия период тя живее в хотел Риц и има взаимоотношения с високопоставени военни от „СС“. Смята се, че дори има афера с началника на външно-политическото разузнаване – Валтер Шеленберг. В края на войната, Коко е арестувана от Комитета по обществен морал и е обвинена в колаборационизъм. Няколко часа по-късно е пусната след личната намеса на Уинстън Чърчил. Смята се, че Коко е работила като агент и е била една от връзките между английското и германското разузнаване. Франция обаче не прощава на Шанел и тя е отхвърлена от обществото.
След войната започват да се появяват все нови и нови дизайнери. На някои от тях Коко гледа с насмешка. По повод на дамите, облечени в модели на Диор, тя казва: „Вижте колко нелепи са тези жени, които носят дрехи, създадени от мъж, който не познава жените, никога не е имал една, а мечтае да бъде такава.“ През 50-те години, Шанел се завръща от „изгнанието“ си в Швейцария и след 20 години затишие, през 1954 г. тя представя нова модна колекция.
Журналистите и модните експерти са шокирани и възмутени. Скоро обаче се оказва, че дълбоко грешат. Уникалността на Шанел се крие именно в простотата на моделите й и вечната им елегантност. Макар Париж да я отхвърля, Новият свят я приветства с овации. Шанел бележи огромни успехи в САЩ. Именно Коко създава известният розов костюм, който Жаклин Кенеди носи по време на покушението над съпруга й – президента Джон Кенеди.
Шанел твори неуморно до смъртта си на 10 януари 1971 г. Тя си отива спокойно в съня си на 87 години, в луксозния си апартамент в хотел Риц. След това марката й преживява известни трудности. От сенките е изкарана през 1983 г., когато главен дизайнер на къщата става небезизвестният Карл Лагерфелд. Смята се, че именно той връща блясъка на Шанел. През 2014 г. марката е оценена на повече от 7 млрд. долара. Животът на Шанел вдъхновява биографии, постановки и филми. Сред известните произведения е Бродуейския мюзикъл – „Коко“, където ролята на дизайнерката се изпълнява от Катрин Хепбърн и филмът от 2009 г. – „Коко преди Шанел“, където Одри Тоту се превъплъщава в Габриел. Самата Коко обобщава живота и творчеството си с думите: „За да си незаменим, трябва винаги да си различен.“/chr.bg
