„Сбогом, приятелю! Ний пак ще пеем, но песента ни ще плаче с нас…” Не вярвахме, че тези стихове са толкова страшни! Както и не вярвахме, че ще дойде ден да напишем: Георги Димитров Найденов (6 август 1949 – 10 януари 2014)
Гогич, приятелю!… Ти си си тук – сред нас! И винаги ще бъдеш с нас! Микрофонът ти е включен! Сцената, прожекторите, публиката – чакат те! И ние чакаме усмивката ти и гласът ти да прозвучи!
А теб те чака поредната идея, поредният проект, чашата с уиски преди концерт, недопушената цигара…
Чака те оня зверски хъс за работа! И онази кротка, уморена усмивка след концерт… Миговете на отпускане преди следващият напън. Защото при теб нямаше покой! И нямаше умора!
„Няма умора”… Толкова искаше да запишем тази песен! Защото хора като теб не са родени за покой! Защото такива като теб се уморяват, когато нейде по-задълго спрат!
Гога!… Утре в 10… репетиция, приятелю!…
Милица, Ралица, Драго
(„Фамилия Тоника”)
