Българинът, който сам си се вкарва в класации за най-добър в секса, за жените, че били най-красиви, поставен на световното изпитание, едва се добира до финал. Как можеш да си добър в секса, ако си намусен песимист, тежка гемия, направо продънен кораб. Титаникът на българите е в това, че инатът им е повече отколкото баланса на всички останали умствени и физически сили.
Парализиращ непукизъм, формален от друга страна, защото точно за каквото се прави, че не му пука, точно върху това размишлява. Хубаво е да си предпазлив в оптимизма си, макар че така залостваш леко вратата на Вселената и нещата за случване могат да се забавят или отклонят. Но нашенци просто ритат живота си като празна консервена кутия и милостивата природа от обич ли, от съжаление ли, не ни е заличила от сурата си.
Плещенето на автореклама не съответства на автопредставата ни за купонджии, за весели хора, защото това, ако се случи, се случва на петата ракия. Много по-близо сме до „тъмен балкански субект“, отколкото до европейския джентълменски тип, който вярва в комуникацията, провокира я и я поддържа.
Българският мъж трябва да гледа като убито теле, някъде встрани, с подозрителен поглед, а българската жена, тя все нещо смутена го дава, с изпитателен нюанс в погледа. Природата ни е да не бъдем излъгани, подведени, унизени, да – най- вече унизени. Защото самочувствието ни е ниско, оптимизмът недостатъчен, възпитани сме да се поставяме или под или над останалите. Няма средно положение, което изключва нюансите, а именно в тях е ключът на живота. Затова може би сме обявени в световните класации на второ място по липса на оптимизъм. Сигурно защото нито една оптимистична потеря, минала през вековете по земите ни, не е оставила ген за това качество.
Свързани сме с много нации, всяка сама за себе си навярно оптимистична, но когато се е прокрадвала в гените ни, нещо се е обърквало. Има някакъв генен пъдар на входа на българщината, който е прокудил всичко правилно, оставил е драматичното и патетичното. Това поведение се самопроизвежда, насажда и полива с много отчетлива грижовност. Навън българите могат да покажат определена форма на комуникация, сравнима с европейската да кажем. Но когато се върне в юртата, клюмва нос, започва да боботи вместо да поддържа оптимистичните нотки в гласа си. Явно е потребност. Явно е навик, за да сме присъединени в стадото от боботещи. И не се сърдете – има много подрастващи, за които това не се отнася.
Но след като светът ни е забелязал, прономеровал и прошнуровал като не-оптимисти, значи проблемът е значително видим. Но нито телевизията, нито културната ни дейност правят нещо по въпроса. Те го мултиплицират и превръщат в норма. А това е норма, напълно не-норма-лна. Толкова много ненормална, че чак е направило впечатление на световните наблюдатели. Иначе сме пишман оптимисти да трупаме и да градим къщи и вили, които да останат на поколение, на което какъв оптимизъм завещаваме, щом всичко му е поднесено наготово.
Fashion idol
